Вдъхнови ме сега!

Основното нещо, което ни свърза в make them… е не просто любовта към презентациите, а вярата, че можем да променяме света около себе си. Презентациите са един от начините това да се случва по вдъхновяващ начин. Но къде да открием вдъхновението? Колкото и интересно да е ежедневието ни, колкото и да сме заети с какви ли не неща, понякога вдъхновението липсва. Да почерпиш идея за презентация не е толкова лесна работа. Да родиш история – също. Затова е нужно от време на време да се гмурваш в нещо напълно ново и непознато и да тестваш възможностите си. Да пътешествам по света с колело се оказа моят непознат извор на истинско вдъхновение – за живот, за истории и за взаимоотношения. 

IMG_0285
Мецово, Гърция

От доста време насам не гледам телевизия. Още докато бях студентка, телевизията спря да бъде част от живота ми. Първоначално, защото просто нямаше как да си позволя телевизор, след това – защото разбрах, че липсата на телевизия ме прави по-адекватен човек и ми пести ценно време, което мога да вложа в много по-стойностни неща. Едно от тях се оказа пътешестването с велосипед. Като с всяко ново нещо, се оказах тотално неподготвена за това – физически и психически. В незнанието се крие обаче и нещо хубаво – и това е липсата на страх. Когато не знаеш с какво точно се захващаш, няма и какво толкова да те уплаши.

IMG_0264
Гърция

След първото ми вело-приключение, когато изминах 1500 км за 2 седмици, разбрах, че съм била права – ако знаех какво ме чака, може би нямаше да се осмеля да го направя. Да прекараш две седмици върху неудобна седалка, да се подсичаш като бебе, да нямаш къде да се изкъпеш, да те вали дъжд и да те пече адско слънце – всичко това е част от пътешествието с велосипед. Играта на нерви с хората, заедно с които пътуваш, също е част от пътешествието. Смеете се, карате се, дразните се, прощавате си, говорите си, мълчите си, писва ви – това също е част от играта. Преди дни приключих второто си такова пътешествие – този път изминах 1300 км, пак за толкова време. Разбрах, че някои неща винаги ще ги има – и най-удобната седалка ще започне да ти убива, и по-малкото багаж пак ще ти тежи, и ще се скараш с най-близкия си човек за някоя дреболия. “Къде, казваш, е вдъхновението в това?”, бихте се запитали вие.

11426710_10206894559261953_1637240423096581752_o
Турция – изглед от палатката сутрин

В сладката амнезия, която те спохожда в първия ден, след като си приключил. Странно или не, страданието и несгодите по пътя са нещо, което обогатява приключението – дава му онзи леко горчив привкус на всяко нещо, което е истинско. Научаваш се много по-бързо да прощаваш, да споделяш и да се съвземаш. Забравяш за суетата, защото липсват огледала, които да ти я припомнят. Оглеждаш се само в очите на хората, с които общуваш. Когато пътешестваш с велосипеда, срещаш истински хора. Още в първия ден на пътуването тази година, точно когато спряхме на един плаж в Турция, за да пренощуваме на палатки, сякаш от нищото се появи един човечец, който ни поднесе плато с топла храна, приготвена от него. Беше решил да ни приветства с добре дошли в страната му и да сподели вечерята си с нас. На следващия ден ни спря полицай – искаше да ни свърже с негов приятел, който да ни подслони в къщата си, защото валеше дъжд. По пътя срещнахме и Дейвид – 65-годишен американец, изминал 25 000 км на колело само в последните 4 години. Преди това е правил още няколко такива прехода. Дейв караше от 10 седмици и му предстои да кара до 13. октомври, когато лети обратно за Щатите. Сподели ни, че е карал със съпругата си, но тя е починала наскоро, заради което сега кара сам – “защото не знам здравето ми докога ще издържи, затова продължавам да карам колело, докато мога”.

11411802_10206894549701714_6674933177987371341_o
Каш, Турция

Защо ви разказвам всичко това? Защото рутината е смърт и за най-креативния ум. А човек може да се измъква от нея и това не е никак трудно. Нужно е просто да пожелаеш да живееш, а не просто да съществуваш. И ако моята история не ви е достатъчна, вижте видеото на един колоездач, който се впуска в пътешествие, което продължава вече година. Той казва следното “Рутината е врагът на времето. Тя го кара да отлита. Когато мозъкът ни усети рутината, той спира и неговата будност изчезва. Пътешестването го събужда. Искам да съм буден всеки ден от живота си. Искам да стана на 85 и да се чувствам изтощен, защото съм бил жив и буден всеки един ден. Ето затова пътешествам – защото не искам дните ми да ме контролират. Искам аз да ги контролирам, аз да избирам приключенията си, да имам ум и душа, които са будни. Защото това превръща един 100-годишен живот в цяло хилядолетие”.

The Thousand Year Journey: Oregon To Patagonia from Kenny Laubbacher on Vimeo.

One Response

  1. Петя
    | Reply

    “…рутината е смърт и за най-креативния ум…Пътешестването го събужда.” Толкова вярно!

Leave a Reply